Интересно заглавие нали?! .. Може би по-досетливите от вас подразбират тематиката на тази статия, други пък не.
Именно затова света е толкова шарен, защото всички ние сме различни, макар по природа да сме създадени по един и същ начин.
Възприятията са една сериозна част, която ни прави различни в много аспекти. Ако за един дадено поведение не е правдоподобно, то за друг ще бъде прието за нещо съвсем нормално, дори рутинно.
Това, което всъщност искам да кажа, е че дълбоко в себе си ние сме уникални и това ни прави незаменими като личности. Трябва и да се ценим такива каквито сме, защото в крайна сметка, ако не го направим ние, ще позволим на останалите да ни поставят оценки. Необходимо е да поглеждаме в себе си, с уверението, че живеем в пълен синхрон с нашата същност, мисли, разум и чувства.
Никой не притежава правото да определя мислите ни, усещанията ни и особено възприятията. Често обаче по мои наблюдения и опит се стига дотам, че хора, които присъстват в нашия кръг, се опитват да ни вменяват чувства за вина.
Това усещане едва ли ви е непознато.
Ако мога да го определя с 3 думи, те биха били – измъчващо, излишно и безтегловно.
Допускам, че е твърде песимистично описанието ми, въпреки това чувството за вина има една единствена функция – осъзнаване. Подтиква ни да преразгледаме поведението си, действа като знака „стоп“, наченки към себеанализ.
Нека развием една хипотетична ситуация, за да вникнем в същността и устройството на вината:
Познаваме двама човека, които са във връзка от много години, еднакво близки сме и с двамата, с ясна представа сме те колко много се обичат и държат един на друг. Но в един момент, ненадейно попадаме на единият от тях – мъжът, който е в компания на друга жена, видимо интимна и прекалено близка.. Каква ще е първата реакция?
Да, ще разберем, че този човек изневерява. Окей, констатирахме и направихме извод на случката, но от там нататък какво?
И ето точно тук се отлючва състоянието наречено „когнитивен дисонанс“ /сблъсък в съзнанието на индивида между неговите убеждения, знания, нагласи и новопостъпила от околната среда информация/, последвано разбира се от чувството за вина.
В случая то се изразява в това дали да кажем на половинката му за деянието, на което сме станали свидетели, ако пък го направим, ще предадем доверието на другия, защото това нас не ги засяга, не е наша работа да всяваме смут и скандали в една връзка.
Дилемата е сериозна, защото и в двата случая ще има засегнати, но ако не направим нищо, в нас ще расте тази вина, че бездействаме. Този сценарии съм го представяла на много хора и мненията са двуполюсни.
Както споменах по-горе, устроени сме с различни възприятия и ако за едни е грешно да се намесим и да споделим на какво сме станали свидетели, то за други ще е крайно погрешно да допуснем вмешателство.
Истината разбира се е някъде по средата, както често обичам да казвам. Добре е да направим едно сериозно разграничение между вината и отговорността. Вината е като че ли вродено чувство, още от малки сме възпитани така, че когато постъпим по неправилен начин, да се почувстваме виновни.
Докато отговорността, сама по себе си е придобито умение, което се развива въз основа на нашите действия в процесите през годините. След като уточнихме това, нека се върнем към хипотетичната ситуация – виновни ли сме, че сме станали свидетели на една изневяра – НЕ, трябва ли да поемем отговорност спрямо ситуацията – ДА (като приемаме, че това са хора, на които много държим).
Това, което можем да направим е не да потърсим сметка на мъжа, който изневеря, а да поговорим с него. При едно такова събеседване можем да постигнем много повече, от колкото да действаме импулсивно и започнем със словесните нападки – „Как можа? Ти си ужасен!“, което ще доведе единствено до вменяване на вина. Редно е да поставим правилните въпроси, за да подтикнат у събеседника кое? – точно така, осъзнаването.
Дори да приемем, че нашата хипотетична ситуация вероятно няма да има добър край, нашата постъпка и нашите действия са били акуратни.
Да се освободим от вината е нелек процес, в който трябва да сме изключително търпеливи. За да се отърсим от това чувство е добре да знаем, че на никого с нищо не сме длъжни.
Ние правим това, което е правилно за нас, нашия свят и според нашето светоусещане. Разбира се, че във всички отношения на първо място, трябва да стои реципрочността, но с допустими граници.
В случаи, в които пораждането на чувството за вина е обвързано до голяма степен с целите на странични хора, се трансформира във форма на манипулация.
За съжаление дори аз често попадам в този капан, защото избягвам да разочаровам хората около себе си. Но се замислям и стигам до извода, че не мога да разочаровам и себе си, като губя част от моето субективно възприятие и да действам спрямо чужди очаквания.
Та извода, до който стигаме, е че не трябва да губим част от своята идентичност, да не изневеряваме на своя културен уклон, както и да не допускаме чувството за вина, както в нашия, така и в чуждия живот!
„Вината е намордник, който е по мярка само на онези, които не хапят.“
Хорхе Букай
Автор: Г. К. Николова